От едната страна на стената си ти с изградената ти представа за сила, чест, достойнство, принципи, търсения, стремежи... От другата съм аз с моите си разбирания и виждания, стоим от двете старани и сме възрастни, но сме и две деца, наранени и страдащи всеки по своят начин, самотни деца. Само от нас зависи да намерим начин единият да премине през стената за да стигне до другият, ако и двамата го искаме. Няма нужда някой да се наранява като в приказката на Хорхе, има и други начини, стената може да се пробие с подръчни материали, може да се върви край нея докато не се стигне до врата достатъчно голяма, а може и да се срещнем върху стената, просто да я изкачим всеки от своята си страна и после да скочим заедно на едно и също място.

Това, ако се нарече процес е двустранен и не е лишен от болка.

Ако го направим, аз ще се блъсна в твоята защита от близост, аз с моята маниакална нужда от твоето внимание. Мога да ти покажа, мога да се опитам и да се надявам, да ми позволиш да се доближа достатъчно за да разбереш, че не съм като твоята майка, че ти не си детето ми, че не сме твоите родители,нито моите, а съвсем различни хора със свой собствен път. Да ти покажа, че има и такива хора, които не са задължени от нещо или някой, те избират. Избират да се борят с твоята съпротива, не за да ти се наложат или да те подчинят, за да ти помогнат. Просто защото искам да помогна и да съм близо, да имам възможност за оставане близо. Искам да съм с теб, да бъда до теб, срещу теб, знам, че ще ме държиш дълго от другата страна на стената и няма да е лесно.

Усилията не са задължителни никога и за никой, когато искаш доброволно да направиш нещо, то спира да бъде усилие, защото ти идва от вътре. Аз обичам нещата да им идват спонтанно и непринудено на хората, понякога е трудно, няма как да стане или трябва дълго да се учиш за да достигнеш до тази спонтанност истински.

Може да попиташ за мен, къде е моята полза? Ти си и моят най-голям страх не забравяй, така затворен и отхвърлящ, със собственият ти вътрешен свят в който не си свикнал да пускаш хора. Ще стоиш там и не само, че може да не ми помагаш, но и вероятно ще се съпротивляваш, борил си се толкова дълго, изграждал си своята защита и аз не очаквам сега тя да рухне веднага заради мен – натрапницата. Ти ще стоиш там и детето в мен ще вижда своят безразличен и студен баща. Но ти не си, аз ще успокоя детето в мен и ще му покажа, че и ти си дете, защото и в теб го има, то е винаги там.

Хората са понякога сами без да са самотни, друг път стоиш всред много хора, компания, но си самотен.

Ние с теб можем заедно да...

Предното изречение няма как да завърша сама, разказвам, но ми трябваш и ти за да го довършим заедно, евентуално.

Всичко написано е пожелателно, думата задължително тук може да стои само като неуместна и натрапчива.

Ти си най-големият ми страх и аз искам да те прегърна почти толкова много, колкото и искам да избягам, да се скрия от теб, от непознатото, от рискът, че ще ми се присмееш. Не съм била винаги толкова открита и отворена, не съм и сега, не за всеки, това отнема много време, както отнема и хора...oтне ми и теб!